Ёко Тавада0.0 Quelques décennies après la catastrophe de Fukushima, Yoshirô, un écrivain plus que centenaire, élève seul Mumei, son arrière-petit-fils, encore à l’école primaire. Comme tous les enfants de sa génération, dont les parents et grands-parents ont été irradiés, Mumei subit de curieuses mutations génétiques qui le condamnent à mourir vers l’âge de quinze ans.
Dans un Japon liberticide des années 2050, où une loi interdit l’usage des mots venus de l’étranger – les gairaigo –, le vieil homme et l’enfant doivent faire preuve de virtuosité et de fantaisie pour inventer de nouveaux mots, ou rajeunir les anciens. Se dessine alors en creux une réflexion sur l’étrangeté de leur langue maternelle, et sur la porosité entre les langues.
Non sans rappeler "Le Meilleur des mondes", ou "1984", ce roman décrit, à sa façon singulière, les conséquences des dysfonctionnements du monde dans lequel nous vivons.
Теодора Димова0.0 Група жени, чиито мъже са убити, вървят в леденото февруарско разсъмване към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не говорят. Като някакви черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на мъжете и бащите им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен.
Роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.
Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.
Но поразени ли са наистина „Поразените”?
Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.
В какво се изразява поражението и в какво победата?
Свети апостол Павловата прочута фраза звучеше през цялото време в главата ми: „…силата ми се в немощ напълно проявява…”.
Кой е по-силен в очите на Бога – този, който кротко плаче в себе си, или онзи, който безсрамно тържествува?
